ПРОЗОРЕЦ





Ето нашето зимно стъкло. 
То не е, то не е сякаш същото 
няма вече ни пътя, ни къщите 
само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати 
мойто братче и мойта сестра. 
В посребрената бяла гора 
накъде ли самички са тръгнали


Те вървят върху сребърен път 
и под мрежа от сребърни клони, 
посребрени листа се отронват, 
дъждове от листа ги валят.


Мойто братче и мойта сестра 
преминават без страх под дърветата 
няма вълци, нито има ветър 
в тази сребърна бяла гора.


Там е само вълшебната птица 
с лъчезарните златни пера; 
мойто братче и мойта сестра 
нея търсят от цяла седмица.


Чак на седмия ден призори 
ето тя затрептява, изгрява 
и във миг се запалва гората 
от горящите нейни пера.


Дървесата възпламват, искрят 
и на капки сребро се разтапят. 
И отново изникват къщята 
и изплува познатият път.


1925 г.